Винаги 9 май предизвиква различни чувства, спомени и мисли за

 Винаги 9 май провокира разнообразни усеща, мемоари и мисли за предишното и бъдещето. Разбира се, става дума единствено за тези българи, за които денят и събитията в родната и международната история имат значение. Раздвоението по отношение на 9 май идва от обстоятелството, че от години тогава в България се означават разнообразни паметни дати – както обичайният Ден на успеха, обвързван с края на Втората международна война в Европа и капитулацията на Третия райх, по този начин и релативно по-новият Ден на Европа, отбелязващ лансираната на 9 май 1950 година концепция на френския външен министър Робер Шуман за Европейска общественост за въглища и стомана, от която стартира обединяването на Европа (всъщност на Западна Европа). При по-внимателно вглеждане в датата се оказва, че двата празника мъчно съжителстват и разделят хората, една част от които желаят да честват Деня на успеха, а други – Деня на Европа. Споровете се въртят към това, че Денят на успеха се свързва със Съветската войска, а през днешния ден всичко, обвързвано със Съветския съюз, у нас се възприема като неприличен спомен от предишното. Не е толкоз безспорна и другата дата, тъй като би трябвало да се напомни, че когато Западна Европа вършат първите си стъпки към обединяване, България е в лагера на съперниците и остро подлага на критика всички стъпки – Общността за въглища и стомана, Общия пазар, Европейската икономическа общественост, та даже и вероятностите за основаване на Европейския съюз, до момента в който ненадейно в края на 80-те години не се оказахме в позата на молители пред вратата на Обединена Европа. За да излезем от алтернативата коя дата да означаваме и коя да премълчаваме, можем да използван присъщия за историята хронологически метод. Ако разположим събитията във времето, няма по какъв начин да не видим, че пръв е 9 май като Ден на успеха. В началото на май 1945 година настъплението на войските от Антихитлеристката коалиция, реализирано от Запад (след англо-американския десант в Нормандия на 6 юни 1944 г.) и от Изток (след дългото нахлуване на Източния фронт, почнало през 1942-ра, ускорило се през 1943-та и станало неудържимо през 1944 и 1945 г.) се доближава до река Елба, където западните и източните армии се срещат, а немският вермахт капитулира. Именно 9 май е денят, от който стартира следвоенната история на европейския континент. Радостта тогава е голяма, само че тя не пречи на съдружниците, водени от зародилите към този момент несъгласия, да се опитат да показват успеха по друг метод. Затова, когато представителите на Третия райх схващат, че краят е неминуем, те избират да признаят провалянето пред западните си съперници и на 8 май капитулацията е подписана точно пред тях. Затова за западноевропейските страни Денят на успеха е бил и си остава 8 май. Тогава те го означават тържествено, въпреки и с все по-малко живи участници. За Западна Европа разумно след Деня на успеха на 8 май идва Денят на Европа на 9 май – по този начин и празниците следват историческата последователност. В България обаче нещата са много по-различни. За нас през целия следвоенен интервал Денят на успеха се отбелязва съгласно втората капитулация на Германия, когато германците са принудени да повторят ритуала на 9 май в Карлсхорст пред руските представители. Това не е първият случай, когато политиката постанова едно ритуално деяние да бъде повторено. Проблемът е, че както и да оценяваме и пресмятаме участниците във военните дейности, мащаба им, провалите и успехите, няма по какъв начин да избегнем извода, че немският вермахт е съкрушен на Източния фронт от Съветската войска. И този извод не може да бъде изменен от оценките ни за характера на страната, която пази тази войска. Именно руската роля във войната, а не толкоз съюзните отговорности, принуждават американците и англичаните да се съгласят на повторното сключване на капитулацията. Това обаче дефинира за нас Деня на успеха на 9 май, по тази причина двете дати съответстват. За днешна Русия не съществува никакъв проблем – за тях празникът е един и освен това заветен – Ден на Победата в най-страшната война, която страната им в миналото е преживявала. За нас българите нещата са по-сложни. Ние би трябвало да избираме кое от двете събития да сложим преди всичко: от едната страна е предишното с Деня на успеха, а от друга – сегашното и бъдещето с Деня на Европа. И за конформистките ни настройки отговорът наподобява съдбоносен – ние означаваме Деня на Европа, към която към този момент повече от пет години принадлежим. Този избор, който ще следим и тази година, обаче не е доста заслужен. Няма нищо неприятно да гледаме напред, а не обратно, въпросът е от какви позиции вървим към бъдещето. Начинът, по който българите възприемат историята през последните години, демонстрира ясно изразена наклонност към шовинизъм, и то от вида отбрана и оправдаване на всичко, което нашите прародители са правили в предишното, без значение от характера му. Това наблюдаване с цялостна мощ се отнася и до историята на България в годините на Втората международна война. Българските държавни управления, които вкарват страната в Тристранния пакт и я вършат част от похода на нацистка Германия към международно владичество, които одобряват пронацисткото антиеврейско законодателство, които изпращат евреите от присъединените към Обединена България земи в лагерите на гибелта, които са подготвени да създадат това и с останалите евреи в българските земи, към този момент се показват просто като патриоти. А несъгласните, тези, които с думи, каузи и оръжие са се противопоставяли на пронацистката политика и са били част от европейското съпротивително придвижване, не се загатват въобще или за тях се приказва с подигравателни и обидни прозвища ( “терористи ”, “обирджии на мандри ”, “предатели на националните ползи ”, “разбойници ”). Една от дребното функционалности на историята е да напомня поуките от предишното. Затова ще е добре да отбележим и двата празника и то в разумния им ред – Денят на успеха е предварителното изискване, с цел да може Европа да стартира да се сплотява и с помощта на това живеем в мир към този момент седем десетилетия. /По обява на проф. Искра Баева с незначителна редакция/   Blitz.bg